Живея в малък провинциален град. Омъжих се късно- просто семейството не беше сред приоритетите ми, пък и мислех, че най-лесното нещо на този свят е да създадеш дете. Действително забременях бързо. Но месец след това- неприятна изненада- спонтанен аборт. Лекарите ме успокоиха, че е нормално и че при много жени се случва. Направих си профилактичните прегледи и след като се разбра, че наистина нямам никакъв гинекологичен проблем и гинекологът даде “зелена улица”, започнахме с нови опити за бебе. Пак забременях бързо- на втория месец. Този път внимавах много, излязох в болнични, пазех леглото и уж всичко вървеше наред. На прегледа чухме сърчицето на плода и се успокоих. Почнах да излизам по разходки. И изведнъж на поредната консултация ме “заляха с вряла вода”- бебчо няма сърдечен пулс. Консултация при друг специалист, който потвърди и отново кюртаж, душевна болка, празнота...
Бях полужива. Не ядях, не спях. Зарових се в Интернет и започнах да чета. Свързах се с много момичета с проблеми и научавах историите им, същевременно започнах да се информирам къде и какви изследвания са си правили. Настоях пред лекарите си и си направих първите изследвания- токсоплазмоза, сифилис, полови хормони, хормони на щитовидната жлеза. Всичко беше наред. Не спрях. Продължих да ровя. Изпратиха ме на консултация в София при едно от най-големите светила в АГ практиката. Няма да споменавам името й. Освен че ми каза, че съм идеално здрава, реши, че причината е във възрастта ми. И ме отпрати.
По съвет на гинеколожката ми заминахме за Пловдив. Там за пръв път ми направиха доплер, взеха ми кръв за антиспермални и антифосфолипидни антитела, изследвахме се за генетичен кариотип. И пак всичко се оказа наред. Но аз не се успокоих. От едно момиче от форумите научих за изследване за тромбофилия. Направих го в Майчин дом- София. И ето- оказах се носител на генотип 4G/4G за PAI- т.е. генетично предразположение към тромбофилия. Генетикът ми обясни, че с подходящо лечение ми се гарантира 90% износване на бременността. Потърсих и други мнения. Свързах се с една лекарка, модератор в един от форумите. Срещнахме се с нея и съпругът й- АГ, от Пловдив. Посъветваха ни да отидем в Плевен-в КИРМ. Пътувахме и до там. Направиха ми още някои изследвания, според които бях носител на още един генотип и на анти-бета2 гликопротеин антитела. И всички тези неща вкупом, според специалистите, бяха причина за инфертилитета ми.
Назначиха ми лечение. И отново започнахме опити за бебе. Двете чертички видях пак на втория месец и не знаех да плача ли или да се радвам. Започах веднага инжекции фраксипарин, продължих да вземам аспирин протект и пътувахме 3 пъти до Плевен в първите месеци на бременността за вливане на имуновенин. Отделно пътувахме и до София, където ме наблюдаваше една от най-добрите специалисти по рискова бременност и ми назначаваше необходимите изследвания в съответните гестационни седмици. Много приказки чух по повод на пътуванията в тези месеци. И въпреки страха ми и свития стомах по време на път, рискувах, защото вярвах, че това е правилния път.
В родния ми град ме следяха две гинеколожки, които макар и скептично настроени в началото по повод на лечението, ме подкрепяха и приеха назначената ми терапия.
И въпреки всичко през месеците на бременността непрекъснато се питах дали наистина лечението е вярно, дали не съм сбъркала някъде, за всяко едно предписано лекарство търсех поне две мнения, говорех с майки, минали по моя път, четях, информирах се. Станах спец- знаех кое изследване кога, как и къде се прави и коя е точната гестационна седмица за провеждането му. Направих всички необходими изследвания,за някои от които ми казваха, че са излишни. Но аз исках да се презастраховам.
Така в пътувания и притеснения- да мине 3-я месец, да вляза в 7-ми месец, да стигна до
32 г.с., ето че изведнъж започна да наближава термина. Ориентирах се към клиника за раждане, отидох на преглед, насрочихме планово секцио, заради проблемите и възрастта. И така в уречения ден /12 дни преди термин/, на 26 юни на бял свят се появи нашето слънчице- дъщеря ни Магдалена. Донесоха ми да я видя няколко часа, след като излязох от упойката. Гледах я и не можех да повярвам, че е истинска. Не можех да повярвам, че най-сетне и на нас се е случило чудото.
Днес Маги вече е на 8 месеца. И макар да плаче нощем, да не се събужда навреме за ядене, да яде по-малко отколкото трябва или пък да не пълни достатъчно памперса- и всичко това да ме докарва до неописуем ужас, пак ще кажа на всички- щастието ни е безгранично!
На всички хора, които имат проблеми с фертилността, искам да кажа- не се отчайвате, търсете правилния път. Ние го намерихме! Дано и вас Господ дари с такова щастие!!!!
Naistina e trudno, no si struva. Hora, rajdaite deca......