НЯКОИ ГО ПРЕДПОЧИТАТ ФАЛШИВО
Времето
Едно от многото определения за “интелектуалец” е “човек, който рефлексира върху своето настояще”, т.е. пита за особеностите на времето, в което живее. Всеки един в качеството си на естет, който задава въпроси вероятно е забелязал, че стойността на автентичното все повече намалява за сметка на агресивните имитации. Това е особеност на нашето време, наречено от университетските учени “постмодерно”. Лиотар във “Постмодерното като за деца” обяснява, че Посттмодерността е такова състояние на културата, в което големите разкази на обществото – за историята, за доброто и злото, за поколенията , за личностите и героите, за стойностите в изкуството са отречени. Хората вече притежават абсолютен избор какво да харесват и какво да не харесват, отхвърляйки тиранията на авторитетите.
И в изкуството, и във всекидневните практики на живота повторенията и имитациите са неизменни – пием сутрешното си кафе в чаша с образа на Мона Лиза, посещаваме Дисниленд, за да попаднем в древен Египет, Гърция или Рим. Някой учени наричат това “кич”. Но истина е, че трябва да формираме “култура на фалшификациите”, защото тенденцията за репродуциране ни доведе до собственото ни физическо клониране чрез новите технологии.
Светът на изкуството също приветства симулациите.Няма никакъв проблем да се сдобиете с “истински” репродукции, стига художникът да не е между живите повече от 70 години и неговите репродукции са напълно законни. Фалшификаторите са в категорията на творците в постмодерното време.
Търсенето на фалшификати само по себе си се превръща в любопитен жанр.
През 2000 г.вестник “Тайс” публикува статия, в която разказва как Емил де Хори – фалшификатор, измамил през 60-те и 70-те години множество колекционери и куратори, се превърнал в истинска звезда. Неговите Матис и Пикасо са толкова търсени, че в момента даже ги фалшифицират. Така се появява феноменът на “фалшифицараният фалшикат”. Подобна е историята на Конрад Кужо, фалшификатор на дневниците на Хитлер, който измамил “Щерн” и “Сънди Таймс” през 1983 г.След като бил пуснат от затвора през 1988 г. Кужо отворил галерия в Щутгарт, в която освен, че продавал “оригиналните фалшификати” на картините на Хитлер, демонстрира интерпретациите си по Дали, Моне, Рембранд и Ван Гог като ги подписва със своя подпис и с този на художника. През средата на 90-те години фалшификациите на Кужо се превръщат в истински хит на пазара на изкуството и на свой ред започват да ги фалшифицират.
Подпис и автентичност
И въпреки, че някои теоретици като Бенямин казват, че копието е лишено от “аурата на оригинала” има съвременни автори като Джеф Кунс и Марк Костаби, които приветстват загубата на автентичността – творбите на Кунс представляват две прахосмукачки в стъклени кутии, а Костаби е плащал на студенти по 7 щ.д. на час, за да рисуват картини, които той е продовал после 20 000 щ.д., но подписани от него. От тук идва и проблематизирането на подписа като гаранция за автентичност. Историята разказва, че Марсел Дюшам се подписал върху един писуар и му сложил заглавие “Фонтан”.Така Дюшам е първият, който провокира питащият интелектуалец да се замисли дали е достатъчен подписът, за да се превърне един факт в автентично произведение на изкуството. Вторият е Пиеро Манцони, който се е подписал върху китката на Умберто Еко с неизтриваемо мастило и създал “живо произведение”.
Из история на фалшификацията
Емблематична за история на фалшивото е биографията на холандеца Ханс Антониус Ван Меегер. Едва 27 годишен той създава първата си творба “Интериорът на църквата Сен Лоран”, която била фалшикат, но успял да я продаде за голяма сума на колекционер. След което Меегер създавал и продавал доста фалшификати, но един ден решил да предложи за продажба реставриран от него оригинал на известен майстор. Тогава авторитетния критик Бредиус обявява картината за фалшикат и Ван Меегер е принуден да върне парите на клиента си. В отговор на очевидната некомпетентост художникът предлага на Бредиус своя авторска работа, представяйки я за платно на Рембранд и експертът отново потвърждава професионалната си неинформираност, обявявайки картината за оригинал. Тогава Меегер избрал да стане специалист по холандския майстор Вермеер от 17 в., от когото има запазени едва 37 картини (според други източници 35). Меегер рисувал творби, който уж са непознати работи на Вермеер. Така създал “Христос в Емаус”, която влиза в учебниците по история на изкуството. Видни специалисти по холандска живопис го обявили за едно от най-добрите произведения на художника. Фалшификаторът изследвал и приготвял бои като тези, използвани преди триста години и дори изработвал миниатюрни пукнатини по повърхността на платното. Сюжетът се усложнил, когато поредният фалшификат “Христос и грешницата” бил купен от посредник на нацистите. За да притежават тази картина те върнали на Холандия двеста откраднати платна, а картината на Меегер попаднала в колекцията на Гьоринг. Но на 29 май 1945 г. Ван Меегер бил арестуван за “връзки с врага”. Абсурдността на ситуацията се състои в това, че го обвинявали в “разграбване на националното богатство”, когато благодарение на него Холандия си върнала двеста ценни картини. Тогава Меегер бил принуден да признае истината, че “Христос и грешницата” е фалшифика, но съдиите не приели самопризнанието и постановили следствен експеримент – да създаде още един лъже- Вермеер. Така се появява “Христос и учениците”. Когато видяли тази картина изкуствоведите в комисията признават обвиняемия за гениален фалшификатор и присъдата му била заменена с едногодишен затвор. По време на излежаването й Меегер умира, а три години по-късно неговите работи били предложени на търг, като за “Христос и учениците” били платени 3 хил. гулдена.
Фалшивото като естетическа категория
Както всички други научни системи в модерните времена, така и естетиката претърпява развитие, включвайки нови категории и понятия, давайки нови интерпретации. Бихме могли да допуснем , че фалшивото започва да функционира като естетическа категория. Според Кант естетиката е “науката за красивото”, а “красивото” и “грозното” са свързани с чувството за “ удоволствие” и “неудоволствие”. Би могло да се допусне, че питащият интилектуалец формира специфичните за постмодерните времена чувства за “фалшивото” и “оригиналното”. Пример за това е случаят в Лувърът, където през 90-те години на 19 в. се експонира скулптура – част от женска глава, датирана 3 в. След множество експертизи става ясно, че скулпурата е създадена през 1890 г. И тогава тя предизвиква огромен интерес, надминавайки по популярност оригиналите, намиращи се в галерията. Тълпи от хора, блъскащи се с лакти и юмруци напират да видят истинския фалшификат, отегчени от безспорните оригинали. Тези прояви предизвикнат културната общност да обяви 23 юни за “Международен ден за борба срещу фалшификатите”. Въпреки това в Италия “авторските фалшификати” са регламентирани със закон, според който копието се нарича “подправено авторско произведение”, напревено от “копист”. Всяка от тези картини е със сертификат за произход, в който се казва , че е “фалшификат, изпълнен в стила на оригинала”. Ателиетата на копистите имат значителна публика, която оценява художествените качества на копието като самостоятелно произведение и инвестнира значителни суми, за да притежава именно “оригинални фалшификати” дело на добри майстори. Следователно изложбите на “фалшификати” в престижни галерии са закономерно явление за нашето съвремие.
Въпреки всичко казано дотук аз съм абсолютно убедена в „дискретния чар” на оригинала, а вие ? Бях написала тази статия за популярно списание, което издава моя приятелка, докато бременеех. Дано ви е било поне малко любопитно :-)
Доротея
Ауууу супер е, много е хубав материалът. Благодаря! Пействах го на приятелите си и на тях много им харесва.